1936 – 1941

 

Българският културен институт в Будапеща e открит на 1 октомври 1936 г. в рамките на катедрата по славянска филология на Будапещенския университет “Петер Пазман” (днес “Лоранд Йотвьош”). Основната цел тогава е да дава помощ на студентите в усвояването на български език, а заедно с това да допринася за опознаването и рецепцията на българската култура, за взаимната размяна на духовни ценности. Първият директор - до 1941 г., е известният езиковед акад. Янош Мелих, а първият български лекторат се открива почти веднага, през учебната 1938/1939 година в дебреценския университет “Ищван Тиса” (днес Лайош Кошут”), където до 1944 г. работи Михаил Попов. Една година по-късно започват да функционират лекторатите в будапещенските университети “Петер Пазман” и “Надор Йожеф”, в тях по пет часа седмично д-р Димо Боиклиев преподава български език и литература и история.
Организатори и участници на първите прояви на Института са студентите и преподавателите, на първо място Дружеството на българските студенти в Унгария “Хан Омуртаг” (след войната “Проф. Асен Златаров”). Малко по-късно в дейността се включват основаното през 1934 г. Унгаро-българско дружество, неговите филиали в Дебрецен и Пейч, Унгарският институт по балканистика. Изброените трасират едно от направленията във функционирането на Института, конкретно организиране на взаимна размяна на научни командировки и студенти. В България, където години наред работи проф. Геза Фехер, отиват етнографът Ищван Дьорфи, византолозите Йеньо Дарко и Дюла Моравчик, археолозите Ференц Томпа и Ищван Паулович и много други. В Унгария специализират Христо Вакарелски, Никола Мавродинов, Райна Кацарова.
Дейността на Института обаче е значително по-многообразна, той взима участие в организирането и откриването на изложбата на живописеца Петър Урумов, първата самостоятелна българска експозиция в Будапеща, в осъществяването на премиерите на пиесите “Когато гръм удари,...” на П. К. Яворов в столицата и на “Големанов” на Стефан Л. Костов в Пейч, в издаването на първите антологии, едната на българската поезия, другата на българската новела. Вече е съзряла двустранната потребност за една междуправителствена спогодба за съгласуване на българо-унгарските културни научни контакти и сътрудничество, а в тези рамки и на дейността на Института.

1941-1944

 

На 18 февруари 1941 г. в София e сключена първата българо-унгарска спогодба за културно сътрудничество, която 30 дни след размяната на ратификационните документи влиза в законна сила. Нейният първи член се разпорежда за българския институт в Будапеща и за унгарския в София. Те вече и “официално” функционират в рамките на двата столични университета, техните ръководители са Петър Миятев и Йожеф Бьодеи, те са и лектори, които преподават езика, литературата и историята на страната си. В спогодбата е фиксирано и взаимното пълно освобождаване на институтите от еднократни или многократни мита, данъци, берии и др. На базата на гарантираната в спогодбата реципрочност Българският културен институт получава апартамент в студентското общежитие на бул. “Андраши” № 86. В новите помещения тържественото откриване става на 31 януари 1943 г. Българският културен институт като съорганизатор се включва във все повече културни и научни прояви.
 

1944-1947

 

Първите години след войната не са благоприятни за културно сътрудничество, още повече, че на 26 септември 1944 г. българо-унгарските дипломатически отношения са прекъснати, така и остават за три години. Преди това, през март 1944 г. Петър Миятев бива отзован. Оттогава до 1952 г. директорската длъжност се изпълнява от известния славист акад. Ищван Книежа.
 

1947-1952

 

Втората спогодба за културно сътрудничество България и Унгария сключват на 29 октомври 1947 г., по този повод за пръв път е организирана седмица на българската култура в унгарската столица (20-30 октомври) под патронажа на президента на Унгария. По отношение дейността на културните институти промени няма, подписването на споразумението може да се счете за важно поради новите политически отношения. Още на учредителното си заседание от 14 април 1948 г. Българо-унгарската смесена комисия за културно сътрудничество отбелязва: “Досега функциониращият на бул. “Андраши” № 86 Български културен институт... да продължи дейността си под ръководството на командирован от България професор”.
 

1952-1970

 

Годината 1952 е от определящо значение в историята и дейността на Българския културен институт, който – на ново място и с нов директор – излиза от рамките на университета и се превръща в напълно самостоятелно задгранично огнище на българската култура. Получава помещения от 138 м2 на бул. “Андраши” № 7, директорът Любен Сечанов (24.І.1952-24.ІV.1959) започва работата си сам и допринася за изграждане облика на Института. Официално последният се открива на 26 септември 1952 г. от току-що връчилия акредитивните си писма български извънреден и пълномощен министър в Будапеща Марко Темнялов.
На това място Институтът функционира 18 години, през този период се реализира всичко онова, което фигурира в концепцията “Какъв наш културен институт трябва да изградим в Будапеща?” на българския Комитет за изкуство и култура от 29 юли 1949 г. На практика тогавашните функции са се съхранили и до днес, естествено без политическите рамки отпреди промяната, но с наложените от времето изменения и обновления. Същностно значение има член 10 от подписаната на 19 август 1965 г., вече трета поред спогодба за българо-унгарско културно сътрудничество, който постановява сключване на отделно споразумение за правния статут и дейността на двата културни института. Такова споразумение бива подписано на 12 януари 1967 г. в Будапеща, то легитимира институтите като юридически лица, което открива и нови възможности в тяхното функциониране.
 

1970-1989

 

В резултат на дългогодишните преговори на директора Стоян Радев през ноември 1965 г., а след това през март 1966 г. Институтът получи нови помещения в построените през 1876 г. сгради на бул. “Андраши” №№ 14-16. След тяхното преустройство и разширяване с мецанин те бяха тържествено открити на 27 януари 1970 г., тогава директор беше Нино Николов, който по-късно, през 1984 г. за втори път работи като ръководител и направи твърде много за разгръщане на двустранните културни и научни контакти и сътрудничество. Междувременно преустройство бе направено и в старите помещения на бул. “Андраши” № 7, в тях започна да функционира магазин на Института за стоки от народното творчество, тази търговска дейност беше разширена с отделен павилион и склад, така от 1974 до 1993 г. бе осигурена и пълна самоиздръжка.
 

От 1989 г. до наши дни

 

Промяната доведе до временни изменения: дотогава успешно градените контакти и сътрудничество на Института във всички области – в изкуствата, с водещи личности и институции – се редуцираха, възможностите за работа в провинцията се стесниха.Междувременно през 1993 г. Институтът стана неплатежноспособен, плащаните от него наеми скочиха до небесата, след две години търговската дейност трябваше да се ликвидира. Все повече се утвърждаваше мнението, че той следва да се закрие, даже през 1994 г. започваха вътрешни демонтирания, помещенията сякаш носеха следите от бомбардировки. С търпеливо събиране на документи успешно се доказаха направените подобрения от българска страна през 1966-1970 г., така стана възможно закупуването на помещенията от българската държава. На 3 октомври 1995 г. извънредният и пълномощен посланик на Република България Веселин Филев и кметът на VІ район в Будапеща Дьорд Боршани подписаха договора за покупко-продажба, по този начин оттогава Институтът работи в собствени помещения. След ремонтът през 1996-1997 г. обновеният Институт бе открит на 18 ноември 1997 г., тогава, когато отпразнува 60-годишнината от създаването си.
 

Александър Гюров